Както обещах в началните страници, ето и разширения обзор по темата бира и история. Миграциите на цели племена водят до разпространяването на бирената култура в различни, от съществуващите дотогава измерения. Римляните я взимат от Египет, въпреки съпротивата им към самото питие, подобно тази на предшестващите ги там древни гърци. С разширяването на империята им, се сблъскват със съществуващи традиции и на север (келти и германи), и на югозапад (днешна Испания). Келтите, при преселването си отвъд Ламанша имат ключова роля за развитието на пивоварството там. Същата, много векове по-късно, имат фламандските емигранти с охмелените бири.

Нещата често са и двупосочни, европейци създават първите пивоварни в днешно Мексико и не след дълго на Стария континент се появяват царевичните зърна, от които местните, векове наред са си правили чича. Британската империя на бирата лесно може да бъде характеризирана с предоминиращия стил mild, който отдавна не е водещ в продажбите, нито символ на сравнително силна (6%) разхлаждаща бира след ден на физически усилия. По-скоро червеникава, с изразен плодов характер и известна сладост, най-отличителната черта на mild е, че е пресна. Варила се е от Англия до Австралия и Нова Зеландия, от Монреал до Южна Африка. В наши дни, популярността ѝ е ограничена в Уувърхемптън и Уелс. Не такава е съдбата на другия чисто британски стил, разпространен в държавите на общността – битер. Всяка пивоварна е правила поне по един, а често и по два, вторият по-силен и известен като бест битер, 5,5%.

Историческите личности – реални или легендарни, са запазена бирена територия до наши дни, най-вече в локалните марки, въпреки, че някои от тях са част от портфолиата на глобални компании. По-интересни за нас са  микропивоварните и малките независими производители, както и тези в т.н. екзотични страни.

В бирения маркетинг, историите и градските легенди имат особено място. Общият дизайн, включително и този на чашите – най-вече в Белгия, правят едва ли не от всяка регионална бира нещо уникално. Тук разказвам единствено за дегустирани било на място, било в компанията на замесени в съответната бира.

Започваме с една категория особено симпатична на пивоварите: легендарните непокорници. Може би защото най-точно отъждествяват стремежа за собствен характер на произвежданите бири, а и на самите предприемачи.

Разбойникът Ландлен след като основава през 1032 манастир, полека-лека се издига в местен култ и по-късно е беатифициран. Сега на негово име има няколко френски бири, от божествена (La Divine – 8,5%, висока ферментация, с плодови и карамелени нотки плюс нова бяла – на снимката) или обичаща Бога (Amadeus, мътна пшеничена, 4,5%, златен медал от 1994) до демонична (Bière du Démon – една от най-силните светли бири в света към края на миналия век, 12% алк., ферментирала 15 дни със специална мая и 1 месец преди бутилирането си).

Толкова силна бира има и в Белгия и се нарича просто Brigand (разбойник), като е достъпна и в София в малка (330 мл) и голяма (750 мл) бутилка.

Същото се отнася и до La Corne du bois des pendus. Чашата ѝ е рог, който се поставя в дървено ложе с кожена примка накрая. Твърди се, че рецептата е заровена в корена на дърво, където пивоварят е бил обесен заедно с част от съгражданите си, непокорни като него. Черната, която опитах бе доста сладка, с нюанси на кафе и незабележимо хмелово присъствие.

Карл Пети, за испанците – Карлос Първи, е сред най-влиятелните и по отношение на бирата владетели. Той е увековечен в Белгия с няколко бири. Едните са на Хет Анкер – Гоуден Каролюс. Другите са просто Шарл V – първоначално златиста и рубинена. Според легендата, състрадателното му сърце било причина за това: при срещата си с един ослепял негов бивш войник, последният споделил на величеството, че страданията им са еднакви. Защо ли? Империята била толкова голяма, че слънцето никога не залязвало над нея или поне Карл никога не би могъл в един и същи ден да присъства на изгрева в единия край на империята си и на залеза в другия ѝ край. Накрая пивоварите успели да затворят цветовете на изгрева и залеза в съответните им вкусове и бири, а слепецът се съгласил, че вкусът и на златния изгрев и на рубинения залез никога няма да го напуснат. В началото на второто десетилетие на този век, към тях бе добавен и 8% трипъл Омеганг на името на религиозната процесия по посрещането му в Брюксел, когато представя наследника си.

Пътищата му навсякъде са съпроводени с варене на бира – легендите за него говорят, че няма друго, което да е засищало жаждата му. В Мехелен се е варяла любимата му плътна, червена и горчива бира. Хет Анкер претендират да са продължители на традицията. По време на владичеството му, поне седем работещи и до днес пивоварни отварят врати в рамките на империята – две в сегашна Чехия, пет – в Германия и една в Холандия.

За отбелязване е, че в родната на майка му Испания, Карлос Първи няма посветена бира, за разлика от майка си, Хуана „Лудата“ (La Loca Juana), пет разновидности, която се вареше доскоро в един замък до Ваядолид (Кастия и Леон). По едно време местният филиал на Хайнекен вареше нелошата Юсте, където той издъхва.

Водачът на въстанието от 1530 срещу испанците в Куба е кубинска бира, Guamá, друга бира там е кръстена на първия им национален герой – Hatuey (1511). Бирата е част от Бакарди, споменава се от Хемингуей в „Старецът и морето“, а след присъждането на Нобелова награда на книгата, фабриката на 8 км от неговата финка, прави тържество за всички, включително босоногите му приятели-рибари. Дъщерята на счетоводителя на Хатуей-Бакарди и миноритарен техен съсобственик е Вилма Еспин, жената на Раул Кастро и силна фигура в Куба. В последните години на Батиста, Бакарди-Хатуей са против него, подкрепят Фидел, президентът на фирмата дори го придружава при първото му пътуване до САЩ в 1960, но скоро вижда накъде отиват нещата и всички знаем какво става след това с Бакарди. Хатуей е национализирана, производството ѝ спада над 15 пъти и сега е само блед спомен, както и други кубински символи, пострадали от кастризма. Както и другите питиета на Бакарди, в момента се прави и извън Куба.

С малки италиански маркетингови изключения, интересът към представители на комунистическото движение във всичките му форми почти липсват, а ако ги има, са достатъчно гротескни, като люксембургската dark IPA „Rosa Luxemburg„, колаборация между местната Волф и каталунската Сант Джорди, за която говорим на друго място в книгата:

Прескачам десетина страници, посветени на други исторически личности и връзката им с бирата, както и на съвременни бири в тяхна, а и не само, чест. Завършвам с цитат на Франк Дзапа: „не може да говорите за истинска държава, ако тя си няма собствена бира и авиокомпания – понякога помага и някакъв футболен отбор и малко ядрено оръжие, но основното от което се нуждаете, си остава бирата.“ Ако това е било достатъчно преди години, днес бих си позволил да преформулирам двете му начални изисквания така: „не можете да говорите за съвременен град, в който няма микропивоварна и до който няма лоукост“.