…винаги е начало на ново такова. Често тръгваш за едно и откриваш друго, особено по места, където бирата не е най-традиционното нещо. Например в Гьор, Унгария. Предварително уговорената ми среща в единствената микропивоварна в околностите на Братислава пропадна. Като някой не иска да му познават бирата, да си я пие сам. А ние, любознателните, все ще намерим начин да съобщим на себеподобните си къде какво да търсят.

Затова и седя в Гьор, чакам влака за Виена и пиша спомени и размисли на тема традиции. Как така, в традиционни винарски райони, само на километри от Шампан или Токай или сред всичките cavas на Каталуния, културата на бирата бавно, но сигурно си пробива път? В други глави подробно говоря и за белгийските Brut oтлежаващи за по-автентично в избите на Шампан, и за каталанските Abadia за по-сигурно варени в Белгия, а сега само мимоходом споменавам и няколко местни бургундски бири на нивото на добрите им вина – например Vitteaux ambree и brune (след като прокара и рядко киселата шукрут в единствената местна кръчма, отворена в понеделник!) и местната бира Chablis, а дори и лаиците знаят, че Chablis е синоним на изискано бяло.

Виждам някакъв унгарски журналист да говори със собственичката. Снима обстановка и се чуди защо се усмихвам под бирено-пенен мустак. Ако знаеше колко си приличаме. Само дето е на празна маса, но сигурно е заради деонтологията. Присяда за секунди до мен, разбирам, че работи за онлайн издание за кафета и се чуди това кафе ли е или пъб. Разказвам му, че в Белгия е едно и също и после дълго обяснявам, че не съм белгиец, а българин, за по-сигурно ме пита от кой град и след София се успокоява. Питам го дали не мисли, че има тенденция към увеличаване употребата на бира сред младите унгарци. Не, качеството на унгарските вина се е било подобрило в последните години и на празници по домовете имало само палинка и вино. Е, ако зависело от него, всеки унгарец трябва поне веднъж да опита трапистка бира. За довиждане ми споделя, че при комунизма се е смятало, че виното прави хората непокорни, а бирата – покорни и затова цената ѝ изкуствено е била поддържана ниска, а на виното – висока. Сега нещата си идвали на мястото. Избягвам да го засягам на тема Австро-унгарска империя, Хашек, съдбата на едно правителство, което посегне на цената на бирата и подобни.

Нанси – слизам в средновековния град и без да се замислям, влизам в първото изпречило ми се на ъгъла кръчме. Хард рок, съответни буйни гриви, две думи на човека зад бара и чудото става. Истинска наливна Chouffe и барман с голям като сърцето му хладилник с белгийски специалитети за лична употреба. Говорим си за коледните бири, останали са му и такива. Приятелството ни е скрепено от моята отварачка, която му събира погледа. Просто парче дърво с един болт и поизтрит надпис La Trappe. Парафразирайки един мой приятел, „посещението минава, отварачката остава“.

Развивам му теорията си, как хората с едностранчиви вкусове пият също едностранчиво. Определено теорията му харесва, вади една голяма бутилка с коркова тапа (почти всички белгийски бири от 750 мл са такива), етикетът ѝ е паднал и капачката ѝ за мое нещастие е без надпис. Дали ще я позная – в джаза това се нарича blindfold test. Тапата не отделя здравословен звук, цветът е непрозрачно-неопределен, а вкусът просто е изветрял. Чувствам се като пред сдъвкана лента от пиратски запис на концерт на Майлз Дейвис, казвам го на глас заедно със забележката, че металните капачки единствени гарантират сигурност, затова в Cantillon след корка слагат и капачка. Всеки си поема рисковете на професията.

Оставям за читателите на книгата една история, чието действащо лице е бил нещо като катализатор на каталунската крафт бирена сцена. Оказва се, че всички актьори, сценаристи и режисьори в нея, са започнали от неговия бар и не бяха учудени, че съм познавал човека, запознал ги с „другата бира“. Снимката ни е в първото издание на книгата, за съжаление никой в момента не може да ми каже къде е Жорди…