Ма(ги)ята на успеха

Колкото повече навлизам в двете си хобита – истинския джаз и истинската бира, толкова повече откривам общото между тях. И също колко неща не знам. Преди години започнах да ги сравнявам почти на шега. Най-добрият белгийски джаз-фестивал Gaume jazz отбелязваше двайсетата си годишнина. По молба на неговия основател, Жан-Пиер Бисо написах една страница за юбилейния му фотоалбум. Там започнах и лекциите си Джаз и бира.

Там си дадох сметка, че понякога не е по-лесно да пишеш на родния си език, където липсва характерния както за бирата, така и за джаза термин brassage. Именно това съчетаване на традиции с характерния идиом, вида закваска (мая) носи в себе си магията на успеха.

Масата и класата

“Bitches Brew”, един от най-успешните албуми на Майлс Дейвис бележи идването на фюжъна. Brew, в смисъл на бленд, на варка. В момента, в колекцията ми отлежава едноименната бира, посветена на 40-та годишнина на албума и сварена от един от идолите ми, Сам Каладжоне (Догфиш хед, Делауеър).

Като ѝ дойде времето и компанията за дегустиране, подробностите ще бъдат тук и във FB-страницата ни Beer Language.

Бъдещето е на многообразието. И в бирата, и в джаза. Мина времето на мейнстрийма. Световната тенденция е за абсолютното намаляване на количествата консумирана бира и съответните количества закупена музика. С изключение на нишовите продукти, като класиката и джаза, където публиката е малка, но вярна. Такава е нишата на бирените специалитети, непрекъснато разширяваща иначе скромното си процентно присъствие. Да не говорим, че вече е въпрос на престиж за най-големите да имат в портфолиото си джаз, в пивоварния сектор – бирени специалитети.

Както в света на бирата се навлиза от лекия пилз към тези специалитети, така и в джаза пътят е от класическия диксиленд до Чарли Паркър и следовниците му. Затова и не съм пурист в нагласите си към бирените миксове, ароматните бири и новите тенденции. След като една истинска черешова бира може да те заведе при старите kriek и gueuze, защо един ремикс на Елла и Луи да не насочи младите и към оригинала?

Ако разнообразието не е самоцел, тогава само аплодираме колаборативните варки, както и еднократните такива с редки съставки. В първия случай, може да ги сравним с кратко съществуващи „супергрупи“ – като триото на Ал ди Меола, Джон Маклафлин и Пако де Лусия. Във втория – защо не с каненето на „по-екзотичен“ гост за концерт или парче в дистанционно записан албум. Но както при истинските съвместни варки, събирането на двама различни по стил пивовари на едно място не винаги е гаранция за успех, така и в джаз-формациите включването на един или друг спорадичен гост, без цялостно вмъкване под кожата на другия и осмисляне на другостта, резултатът може да бъде повърхностен или в най-добрия случай еднократен проект.

При всички случаи, аналогът на днешните импровизирани живи музики са актуалните повече от всякога, импровизирани от самите пивовари живи бири с живи съставки. Границите изчезват, ограниченията също. Остава само индивидуалният вкус и зачитането на този на другия. Това го може джазът под всичките му форми, включително най-изтънчените прехвърляния в класиката на един Боби Макферин.

Гарет Оливър, главният пивовар на Бруклин неколкократно сравнява работата си с тази на джаз-музикант – и не случайно. По време на следването си по киноизкуство в Лондон, той обикаля и като тур-мениджър с различни банди Европа, където се вдъхновява за стилове, които ще вари след връщането си в родния Ню Йорк. Тогава все още работи за Манхатан брюпъб, но твърди, че усещането да слезе от втория етаж, където са ферментационните и да погледне как хората се наслаждават на майсторството му е същото като на музикант, който вижда първата среща на публиката с музиката му. А изобретявайки хопфенвайсе-то (петицата на Шнайдер, както я знаят някои), с немския си колега Ханс-Петер са били просто дуо джазмени, които са искали да направят своята си музика, пардон, бира. 

Възпитанието на вкуса не е налагане на вкус. Това ме подсеща за възпитанието на децата в Брюксел, в деня на отворените врати на Cantillon – една от малкото останали пивоварни на стар традиционен ламбик.

Радостта от споделянето Все пак, не мога да се меря с Борис Виан, идеята му за пианоктейлите в „Пяната на дните“ и възторга му по Майлс Дейвис. Затова предпочитам да споделям нови бирени вкусове с хора, в чиито джазови такива съм убеден.

Отговорното отношение

„Ние не сме фестивал за употреба, а фестивал, изграждащ отговорно отношение на публиката си – когато си отваря портмонето е сигурна, че ще открие нещо, което си заслужава. Затова и покупката на билет е вид гражданска позиция. А за нас, като организатори, най-голямото удовлетворение идва от доверието в истинското творчество, не е важно дали сме доволни или не от крайния резултат: за нас това е състояние на духа, а не въпрос на живот и смърт„.  Това са думи на Жан-Пиер от Гом, но под тях се подписва и Джон от Грийнуич.

С риск да се повторя при парафразирането на Сартр, джазът се консумира като бирата: пресен и на място. А дискът или бутилката, радиопредаването или книгата, са само да ни накарат да открием това място.

И ако можем да твърдим смело, че новият век дойде и с ново разделение, ние ще сме за глокализацията – глобалните процеси с местни уникални съставки. Като стаут от Мадейра с резенче лайм и Роберто Фонсека с Нови български гласове например.

Както и интернет. Добре, че още няма дигитализирана бира, иначе такова точене ще настане, че на мейджърите, пардон, бирените гиганти тежко им се пише.

Кои са най-интересните джаз-бири, какво още казва Гарет Оливър за връзката крафт-джаз, както и QR-код за нарочни плейлисти по темата – в книгата.