Започвам с един цитат на естествоизпитателя Бюфон: „стилът, това е човекът“. Съотнесен до естествения продукт бира, парафразиран от мен, той би звучал така: „кажи ми кои са твоите бири, за да ти кажа кой си“.

Със сигурност, повечето от вас биха се учудили, ако разберат, че за пръв път понятието „бирен стил“ се появява едва в 1977 в книгата на многократно цитирания тук бирен гуру Майкъл Джексън “The World Guide To Beer”, и то в смисъла на „класически бирени стилове“. Чак в 1988, в труда си “New World Guide To Beer”, той окончателно заменя термина „типове бира“ със „стилове“, като ги представя в „родословно дърво“ с двата основни клона според вида ферментация.

Без да влизаме в подробности относно първите 10000 часа за навлизане в някой занаят, подобно количествено натрупване в повечето случаи би довело до измененние в качеството, но на кое? На осреднения потребител на бира? На просветения такъв? На малките производители, принудени поне веднъж месечно да представят поне една нова локална крафт бира, за да не загубят интереса на грубо казано, бройкаджиите?

Лично за мен, и в трите случая, отговорът е по-скоро отрицателен. Няма такова нещо като среден потребител – рядко човек без отношение към бирата, която пие, освен към цената ѝ, би се втурнал към нови вкусове. Затова и големите концерни не залагат толкова на собствени иновации или ги експериментират за кратко, особено в малки пазари като българския. Да напомняме ли успешни варки като вкус и нов стил с неуспешен пазарен дял?

Просветеният любител познава добре изходните стилове и със сигурност е любознателен към произтичащите от тях нови или смесени и експериментални. Но той винаги ще предпочете добрия баланс и връщането към някоя класика, отколкото гонитбата на нов етикет и поредна значка в untapped. Да не говорим за понякога трудно обяснимите ценови изхвърляния на ограничените варки. Това е особено валидно за малките бъчви от купажорите на ламбик, които предизвикват фурор в САЩ и Япония и съответните раздути цени там, с отражение разбира се, и на европейските пазари. Уникалността на един продукт е много важна, но вкусът е още по-важен.

Със сигурност, модата наложена от Микелер и подобните му, към еднократния характер на продуктите, засега бележи устойчивост. Но какво се крие зад нея? В по-добрите случаи – колаборации между различни пивоварни. Брюдог и Ла Трап, Тимерманс и Гинес са подобни успешни ексклузивности, които си заслужават.

Когато лимитираните серии, включително сезонните такива имат устойчивост във времето, случаят е съвсем различен и вниманието ни заслужено се пренася към тях. За най-добри примери, които лично познавам и съм посещавал с дегустационна цел, номер едно са италианските Баладен и Ламбрате. Няма как да не отбележа и британците от Торнбридж, от България – Ромбус. За всички тях има подробни разкази в различни глави тук.

Със сигурност, хора като Рости (на снимката горе), преживявали в средата на естонците от Похяла и поляците от Пинта биха ги добавили в подобна листа, в Канаал Любо, да е жив и здрав, ще ви представи най-доброто от своята холандска и белгийска селекция, откритията на Дисидент и Носферату също рядко ще ви разочароват. И това далеч не е всичко само за София, но където и да сте, разговорът ви с бармана, комуто виждате, че можете да се доверите, ще ви пренесе на място, което отговаря на неговия стил. А и защо не, ще допринесе и за вашия.

За особеностите на стиловите класификации и конкурсните класации – в книгата, сега завършвам с цитат на един от корифеите, за когото разказвам там: „няма правилен начин на класифициране на бирите“. Колкото до стила – „това е негласно споразумение между производител и потребител етикетът да отразява правилно това, което се купува“.